Човек, дори и добре да живее, един ден се разболява и, няма как, трябва да потърси медицинска помощ… И тогава, в ролята си на пациент, най-добре разбира колко важно е да получи правилна информация, разяснения и подробности за здравословния си проблем, който нарушава качеството му на живот.
Била съм пациентка в различни държави – в Австрия и Англия, в САЩ и Швейцария. Има разлика, когато си плащаш частно и когато разчиташ на стандартната си здравна осигуровка, има разлика и когато те преглежда добър медицински специалист или лекар без достатъчно клиничен опит.
Голямата разлика с България е, че като правило, колегите в тези страни отделят време (и търпение) да говорят с пациента. Да му обяснят същността на проблема, ключовите стъпки в терапията, възможните усложнения и шансовете за успех.
В много лекарски кабинети в развити държави получаваш много разбираемо, но и много професионално написана брошура/листовка, която описва дадено заболяване или терапия. Други насочват към подходящи онлайн публикации.
Не е сложно, но май често се забравя: тези лекари те гледат в очите като говорят; разменят по няколко думи с хората, които те придружават; предлагат телефонна консултация за проследяване на случая. Дори разрешават да направиш видео запис на извършваната в момента от тях медицинска процедура (с условието, разбира се, да не го постваш във Фейсбук).
Обяснението, че са професионални и показват загриженост, защото получават добро заплащане, вече не е сериозно. Въпреки че „здраве не се купува“, и в България има много хора готови да плащат на своя лекар цена, която лекарят определи. В замяна очакват малко: описаното по-горе.
Опасявам се, че не го получават. Не се наемам да анализирам защо, но умението да обясниш на достъпен език един сложен медицински казус изисква професионализъм, задълбочени познания, интелект. Затова, медицината е не само наука, но и изкуството да се лекува.
Мога да кажа какво става с тези български пациенти, които искат да получават много професионална, експертна помощ (и са готови да платят за нея) – отиват и за консултации в чужбина. Най-често ходят в Австрия, Германия, Швейцария и Франция.
Ще се изненадате от какво са най-изненадани там от лекаря, който:
– обясни моя проблем така, че най-после го разбрах
– отговори на всичките ми въпроси
– каза, че не е сигурен (!) в диагнозата и се консултира със свои колеги, като ми обясни, че са по-добри специалисти за моя проблем
– описа ми ново лечение, заедно с плюсовете и минусите му, и обясни защо не го препоръчва
– получих всички препоръки и по имейл
– обади ми се по телефона след три дни да провери как съм
Интересното е, че тези български пациенти вече не са изненадани от лукса или от модерната апаратура в чуждите клиники. Те говорят основно за нещо, за което са готови да платят и което не получават в България – комуникация с лекуващия си лекар.
Все пак, човек и добре да живее, един ден има нужда от лекар. Тогава у нас започва ходенето по мъките. Защото, пациентите не са сигурни в компетентността на българските лекари (това не означава, че я няма).
Водещата причина за тази несигурност е, че българските лекари се срамуват да признаят, когато нещо не знаят или нещо не умеят. И пациентите започват да обикалят от лекар на лекар – един колега им казва прави това, следващият – не го прави.
Ние не само не комуникираме правилно с нашите пациенти, но не комуникираме правилно и помежду си, вътре в колегията. Затова, в частните кабинети в Австрия и Германия има много пациенти от Източна Европа, включително и от България. И то тези пациенти, които искат да платят за качествена медицинска помощ, включително за качествена комуникация със своя лекар.
Д-р Диляна Янкова, Списание МД